Договор за дарение - готова бланка

логистика и маркетинг в туризма - развити теми, въпроси и задачи.

Представата за информацията се губи далеч във вековете, а едва в началото на 20-те години на XX век се поставят основите на нейната съвременна теория. �? все пак началото датира от 1948 г., когато независимо един от друг Клод Е. Шенон, Роналд А. Фи�?ер и Ноберт Винер дадоха научно определение на количеството на информацията. Главна роля в това изигра все пак статията на К. Шенон "Математическа теория на връзките", а в книгата на Н. Винер "Кибернетика или управление на връзки в живите същества и ма�?ините", отпечатана по това време, наред с основите на съвременната кибернетика, теоретико-информационните идеи заемат централно място. В известен смисъл теорията на информацията има по-�?ирок аспект от създаващата се по това време

В стихотворението си „Българският език” народният поет е изразил с естествено вълнение своето отно�?ение към родния език като свята ценност, която отбелязва принадлежността и връзката ни с българския народ и българската земя, с на�?ата история и съдба.Още в началото на творбата, която по своя жанр е ода, зазвучава гордо, изречено с дос¬тойнство, определението „език свещен на моите деди”. �?менно със съзнанието за светостта и древната история на езика ни Вазов отправя своя гняв и болка към „чуждите и на�?ите”, които се опитват да охулят и отрекат достойнството на родното ни слово.
Величието и трагизмът на българската съдба винаги са сплетени в едно, а езикът е естественият изразител на тази съдба. Затова гой е и „език на мъки, стонове вековни...”. Това е език на майката и Родината, съединени в съзнанието на българина напълно естествено.

Болезнено чувствителен към всичко свързано с национално-историческата ни памет, с опазване на родовото ни самосъзнание, �?ван Вазов откликва с характерната за творчеството си гражданска и родолюбива страст и на някои недостойни хули по отно�?ение на българския език. Отрицателите на родното слово - апологети на модни езици у нас в края на миналия век или отчуждили се от националните ценности псевдоинтелигенти - изразяват съмнение в творческите възможности на езика ни, обвиняват го в несъвър�?енство, в неспособност да изрази сложните извивки на мисълта и чувството. Завладян от идеята за отно�?ението към родното слово като ценност, чрез която се проявява съкровената същност на човека, поетът създава художествен образ, който разкрива светостта, естетичната мощ и значимостта на българския език. Но словото на дедите ни, натоварено с висока мисия — да обединява през вековете, да изгражда духовното битие на един народ - сега е охулено.

България - това е историята и героите от миналото, новостроящият се живот след Освобождението, съхраняването на свободата и националните добродетели, това е омайната природа и родното слово. За твореца езикът е огромна ценност, защото е част от българщината, защото предава националната памет през вековете и защото е гаранция за бъдещото духовно развитие. Живял в две епохи - възрожденската, изпълнена с борба за национална свобода, и следосвобожденската, в която идеалите на героите са забравени и са заменени с духовно безразличие, Вазов с болка приема поругаването на историята и езика ни. В стихотворението „Българският език” поетът не скрива чувството си на гняв към хулителите на езика и на възторг от неговата творческа мощ. Родното слово заслужава своето достойно място в съзнанието на народа. То е не само мелодично и богато, но осъществява дълбоката връзка между поколенията и препредава народната памет. Езикът трябва да се пази и разбива, защото е част от онова, което изгражда представите за родното пространство.

Връзката роден език - човек, защитена така блестящо в стихотворението, доказателствено интерпретира тезата, че езикът е духовната същност на човека. Той е носител на ценностната му система, определя националната му принадлежност. В този смисъл езикът се схваща като един от първите по важност белези на народностното и националното самосъзнание. Родният език хвърля мост към миналото на човека, носи и предава колективната народна памет през вековете с първите думи на майката и с първото формирано съзнание за родина. Това са доводите на лирическия говорител в „Българският език”, идентичен със самия поет. Той разкрива значимостта и характера на връзката роден език - човек, като възхвалява и защитава българския език от необоснованите нападки, представя го пред съвременниците си и идните поколения като непреходна личностна и национална ценност.

Родният език изгражда духовната същност на човека, съставена от ценностите, унаследени от предците му, от историческата памет на народа му. Личността формира своето АЗ, открива света и мястото си в него единствено чрез мъдрото слово на предците. Затова то изисква си¬новна почит и признателност, стремеж за опазването му от недобронамерените и недобросъвестните към родния език. Тези вну�?ения Вазов постига, като одухотворява образа на българския език. Той е участник в поетичен диалог. Лирическият говорител общува пряко с „езика”, обръща се директно към него, сяка�? е живо същество. Създава се впечатление за жива връзка между поет и слово, за синовно преклонение пред родното:

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Писателят изгражда образа на своята героиня, проследявайки действията й. �?зползвана е портретна, психологическа и речева характеристика. Още с вън�?ния си вид баба �?лийца се откроява сред другите жени - „ висока, кокалеста, мъжка на вид.” Портретното описание създава усещането за физическа сила. Това впечатление се допълва от постепенно раз�?иряваната в сюжетното развитие на разказа представа за нравствения облик на героинята. Упорита, смела и съобразителна, единствено тя сред скупчените на брега селянки дръзва да моли турчина да я вземе в ладията. Обръща се към него със затрогващи думи и успява да умилостиви сърцето му. Старата жена знае, че на всяка цена трябва да премине реката. В постъпките си тя се ръководи не само от желанието да спаси болното си внуче, но и от стремежа да помогне на българския бунтовник, когото случайно среща в гората на път към �?скъра. Виждайки бледото, изпито лице на четника, тя ре�?ава да направи „добро клетнику”. Всички следващи действия на баба �?лийца са подчинени на това ре�?ение.

Сблъсъкът на баба �?лийца със страхливия и егоистичен калугер в манастира - отец Евтимий, потвърждава нейните изключителни качества на силна личност, смела жена и добра българка. За нейно нещастие, тя не заварва игумена, „старец милостив и добър българин", а грубия калугер, който мисли само за себе си и срами с поведението си даденото му духовно звание. Какво отличава най-вече баба �?лийца от калугера? Докато тя искрено изповядва християнските ценности и се вълнува от участта на ближния, водена от милост и от съзнание за българското, отец Евтимий реагира единствено от позициите на страха и себичността си. Той е на крачка от предателството и при първа възможност би го извър�?ил, защото егоизмът, паниката и безверието му лесно ще го тласнат към пълното нравствено падение. На фона на този неин нравствен антипод образът на баба �?лийца се откроява още по-отчетливо, а думите на калугера: „ Ти си луда!”, по-скоро я възвеличават, отколкото унизяват. Те я разграничават от самия него и от неговото самозвано чувство за хуманност, с което тя няма нищо общо. Както за ругатните на турците преди това, така и за обидите на калугера баба �?лийца остава недосегаема. Той е от онези низки и подли ду�?ици, които не само не са в състояние да проявят нейната смелост и родолюбие, но дори не могат да я разберат.

(съчинение разсъждение върху целия разказ)

Вдъхновен от силни патриотични чувства, �?ван Вазов пресъздава в своя разказ „Една българка” образа на една обикновена жена от българския народ, която проявява истински героизъм и затрогваща човещина в смутното и тревожно време, когато Ботевата чета е разбита и преследвана от потери. Героинята на разказа има изключителна ду �?евна сила в условията на робство и страх, на погром и изпитания за чове�?ката същност. Баба �?лийца извър�?ва един мълчалив, но достоен за подражание подвиг, ръководена от стремежа да спаси чове�?ки живот, независимо от всички изпитания и препятствия по своя път. Чувството й за чове�?ки дълг и християнското й милосърдие я подтикват да мобилизира физическите си и морални сили и да направи всичко в името на една изключително хуманна цел. Раненият и преследван Ботев четник оценява възви�?ения жест на старата жена и с признателност целува напуканата й от труд ръка, като изрича с вълнение: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!”

След половинчасовата борба със забития в земята кол баба �?лийца освобождава заключената ладия и тя заплава по мътните води, по течението на �?скъра. Водите са мътни като епохата, с нейните кървави страници. Баба �?лийца успява да стигне до отсрещния бряг. Незабавно, с характерната за селските жени пъргавина, челопеченката тръгва нагоре по гората. Между дърветата я пресреща раненият Ботев четник. Просто, без изли�?на показност, момъкът благодари за донесения хляб, за получената връхна дреха. �?зпла�?ена, старата жена вижда, че това не е облекло на ратай, а калугерско расо. Тя бързо осъзнава, че е извър�?ила грях и търси про�?ка. Сцената напомня главата „Зелената кесия” от романа „Под игото”. Проличава, че тази жена живее по благородните християнски закони за грях, про�?ка и милосърдие. Обратното, момъкът е от но¬вото поколение. Той прагматично взема дрехата, за да се постопли. Така проблемът за вината и греха загубва своята актуалност, защото животът на момчето е далеч по-ценен от кражбата на манастирската дреха. Дори и това действие не хвърля черна сянка, а просветва с лъча на благородството и добротата.

II епизод

В произведението е обобщен образът на българката като духовна опора на най-смелите, най-дръзките бунтари срещу робството. Заедно с майчиното си мляко, тя е закърмила синовете си с непокорство, но умее да цени и защитава живота им всеотдайно, до пълно себеотрицание. Да се съхрани българското и вярата в доброто - това са основните подбуди, които карат баба �?лийца да бърза „с утроена сила” към манастира, поела отговорността за спасението на два чове�?ки живота. В отно�?ението й към съдбата на Ботевия четник се разкрива нравствената красота на тази обикновена и в същото време изключителна българка. Затрогващото милосърдие, чувството за майчин дълг и съзнанието за родова и религиозна принадлежност придават не само национална, но и общочове�?ки значима стойност на нейния образ. Тези вис�?и, ненакърнени от робството добродетели на българката са разкрити по художествено убедителен начин във II епизод от повествованието. По ретроспективен път, чрез спомена на героинята за преживяното, Вазов възстановява събитието, пропуснато в хронологичния ред на повествованието.

За всеки човек доброто е специфична категория, която той определя според собствените си принципи. За �?лийца да стори добро означава да забрави собствените си проблеми, да презре страха от смутното време и тъмната нощ, като протегне ръка за помощ на нуждаещия се. Поривът й към добротворчество е дълбоко осъзната вътре�?на потребност, която е безкористна и има своите корени в християнското милосърдие и вездесъщото майчинско чувство. Отно�?ението на героинята към света около нея е загатнато още с появата й. Жената, която е „мъжка на вид”, има чувствително сърце и молещи очи: „говоре�?е умолително селянката и гледа�?е с голяма тревога в погледа”. За останалите жени, обидени и спла�?ени от турците, е невъзможно дори да помислят да се противят на заповедите, но тя е различна. Вярата й, че във всеки човек има зрънце добро, дори той да държи кам�?ик в ръката си, й дава сили да се бори за своята цел: „Аго, за Бога, направи това добро...” Жената смело се насочва към най-интимната територия на всяко чове�?ко съзнание: „... и ти има�? деца”, и така представата за Бога, децата и доброто се преплитат в отчаяните й молби, които, колкото и да не е за вярване, достигат до сърцето на турчина.

върху III глава

Трета част на Базовата творба противопоставя житейския избор на двама българи през размирното и стра�?но време на бунта, когато рязко се разделят характерите. Баба �?лийца е жертвоготовна жена, която таи безпределна вяра в Божията сила и е убедена, че трябва да изпълни своя дълг на християнка и българка - да помогне на изпадналия в беда. Отецът е завладян от робски страх. Мисли егоистично единствено за собственото си спасение, забравил е мисията си. В трета част на разказа рязко е противопоставено поведението на жената с робското смирение на съвременниците, на бунтовниците с реакциите на обитателите на манастира. Противопоставена е истинската вяра с лицемерното служене на християнската идея.